1991 г., България.

Делиормана.

Безкрайно тържество на свободата.

Режимът е сменен.

Имената на мюсюлманското население са върнати. Всички най-накрая са част от свят, за който са копнели. Свят, който ги очаква с отворени обятия. Или поне така вярват.

Покрай насилственото изселване към Турция, турското население получава международни паспорти и голяма част от младежите са с нагласата да напуснат България. Ще тръгнат мъжете, разбира се. За жените още е срамно да хващат пътя току-така. Те остават, за да се грижат за семействата – за майки и бащи, баби и дядовци, деца и добитък, градини и къщи.

Всички знаят, че преминаването на границите няма да е лесно. Че там ще трябва да се крият; да работят нелегално и да спят по пейки, жп гари, кафенета, пристанища и мостове. Че няма да чуят какво се случва в България с месеци. Но въпреки това те са готови. Събитията от изселването вече са ги подготвили за най-лошото.

А и да газиш из реки и канали, да пълзиш в канавки и гори, да спиш в една стая с няколко мъже и да експлоатират труда ти – тези неща се учат още в казармата. В следващите години нашите делиормански момчета ще станат шампиони по този нов български национален спорт – преминаването на граници.

Отначало дори не тръгват толкова заради парите. Заводите тук все още работят, всеки отглежда по няколко декара тютюн, други – кошери, трети продават боб, мляко… пари още има, но кой ще го завладява този голям свят без кола?
А как я премина?

Пеша, нелегално, през Чехия. Пристигнахме в Прага, хванахме автобус до Теплице, оттам вървяхме до Дрезден и си хванахме автобус за Берлин. И така преминахме. Някои минаваха през реката…

И с кого отиде в Германия?

С Джордж Буш! – отговаря гордо, сякаш наистина е бил с бившия президент на Щатите.

Буш е добър приятел, с година по-голям от баща ми. Вече бил в Германия веднъж. Върнал се с форд Sierra. Трудно е да си го представим сега, но да се появиш с кола на село по онова време, е като да кацнеш с персонална космическа ракета в който и да е град в момента.

Някои коли втора употреба тогава струваха повече от новите, защото нищо не се продаваше на пазара, допълва той и продължава разказа си за форда, който с Буш продали за много, пууу, много пари.

С тези пари решават да заминат първо към Турция, при роднини изселници, които успяват да се установят след прогонването през 1989 г.
Първата вълна на доброволна трудова миграция е в началото на 90-те, а втората – през 1996 – 1997 г., когато настъпва икономическият крах на Прехода в България.

Много от опиталите се да заминат към Турция, впоследствие тръгват към Западна Европа, както прави и баща ми със своя приятел. Последната им спирка е квартал Кройцберг в Берлин.

Защо там?

Защото знаехме, че има много турски граждани и нали знаеш, с езика по-лесно можехме да се оправим.

Кройцберг е популярен както с турската си общност, така и с хипарите и пънкарите си. Става толкова колоритен, понеже Берлинската стена го пресича на три места и превръща квартала в буферна зона между Източна и Западна Германия.
През 60-те и 70-те години правителството на ФРГ настанява турски gastarbeiter-и и техните семейства в близост до Стената. След това в изоставените сгради се самонастаняват хипари и пънкари от цял свят и така се поражда митът Кройцберг.

Всеки живееше в Кройцберг през 80-те и 90-те години! – често можете да чуете от по-възрастни немски хипари.

Само няколко месеца след падането на Стената, в Кройцберг пристигат незнайно колко много хора от цяла България. И в частност – от Делиормана.

Виждал ли си познати там, ей така, случайно по улицата? – питам баща ми.

Оооо, мноого! – отговаря и изрежда няколко имена, които чувам за първи път.

И какво работеха там?

Каквото има, но повечето… строителство, то тогава… всички бяха излезли с професия.
Ако си мъж от турски произход по време на социализма, с много малки изключения, означава, че си служил в Строителни войски – легалния трудов лагер за малцинствата, в който освен задължителните мюсюлмани и роми влизат и неблагонадеждните.

С две думи – всички врагове на режима, чието провинение е, че са се родили други.

Наградата от това служене е документ за професия – електротехник, водопроводчик, мазач и т.н., все длъжности, нужни в сивия сектор.

Каква съдба, мисля си, да се родиш строител. Да строиш България, после Европа.

И така, след първата си Германия, баща ми се прибира с Golf 2.
Само Ключарят в Исперих тогава имаше такъв, но с две врати, а моят беше с четири, хвали се.

В семейството ни още се носят легенди за тази кола. Представям си татко като магьосника-пътешественик Мелкиадес – героят на Маркес, който за първи път представя магнита на жители на затънтено Макондо в края на 19-и век.

Представям си и няколкото му мига слава, след като изминава целия път от Берлин сам, без джипиес и без карта, ей така, сякаш колата сама е знаела маршрута – паркира голфа пред къщата на баба и дядо на село и магарето им в задния двор реве от ужас, че трябва да тегли тази нова машина.
След като разхожда голфа из целия Делиорман, баща ми се завръща в Германия. Втория път го депортират. Както и третия.

И какво ти правеха като те хванат?

Задържат те за ден. Закарват те с белезниците до самолета. (…) Единия път нямах никакви пари, те ти ги взимаха – нали парите са на държавата, а ти си нелегален. Видях името на полицая, който ме закара до самолета. Беше турчин. Помолих го да ми даде пари, за да мога да се прибера от София до село. Даде ми десет марки, смее се.

Имаше ли други депортирани в самолета?

Да, много. Всички летяхме на задните седалки.

И какво направи като се върна?

Видях се с баба ти и дядо ти и на другия ден тръгнах отново…
Когато човек шофира из Делиормана, лесно може да разбере кои села са с българско и кои – с турско население. Въпреки че все по-рядко се срещат млади хора, селата с турско население са по-оживени. Къщите са големи и добре поддържани, в градините растат цветя и зеленчуци, по пейките си бъбрят възрастни хора, тук-таме по полетата пасе някое и друго стадо овце или крави.

През лятото, когато всички се прибират, някои от селата създават впечатление на малки европейски квартали. Пред всяка къща – паркирани по една-две нови коли с немски, белгийски, английски регистрации. Улиците са пълни. Децата си играят на няколко езика и сякаш никой никога не си е тръгвал.
Земите на хората бяха обрани, възпламенява се веднага Б.Х., бивш работник в ТКЗС.

На кой му бяха върнати 5, а е имал 20 декара. Други изгоряха и с повече – оглежда се и плюе на земята, още по-ядосан. – Обраха хората! Това е! А народът беден, беден. Тъкмо му върнали името, къщата, колкото и земя да ти дадат, моето момиче, тогава си мислехме – ‘се файда. Кой ще ходи да си търси правата?

Това е единият начин да загубиш земите си - онези с власт и довтъп до правилните документи да ти я отнемат. Другият е чрез комар.

Със съкращения от: https://story.den.fm/
Текст: Емине Садкъ

Редакция: д-р Петя В. Димитрова и Димитър Панайотов