Затъването на Русия във войната с Украйна доведе до относителното отслабване на нейната стратегическа сила в повечето от направленията на руската геополитическа амбиция. Москва се оказа в процес на все по-пряка зависимост – технологична, търговска и политическа - като младши партньор в отношенията си със своя настоящ ключов съюзник, Китай. Наблюдаваме процес на „пълзяща” еманципация на постсъветските страни в Южен Кавказ и Централна Азия, който се прояви и в резултатите от последните избори (юни 2026 г.) в най-безусловния съюзник на Москва в тези региони – Армения. Азербайджан използва възмущението от сваления пътнически самолет от руски обстрел над Кавказ (декември 2024 г.) за да се отдалечи решително от контрола на Кремъл. В Централна Азия Казахстан и Узбекистан изпитват смесени чувства – на радост от отслабването на руския контрол и на тревога от бързото засилване на китайското – стопанско, технологично и стратегическо обкръжение. От отслабването на Русия се възползват не само Китай и западните съюзници – в Европа и Северна Америка. Вакуумните пространства от увяхващото руско стратегическо присъствие все по-динамично се запълват в Кавказ, в Близкия изток и на Балканите от страна на бързо експанзиращата мултирегионална сила – Турция на президента Реджеп Ердоган.

Турция и Русия са държави с имперска традиция, които си съперничат за контрола върху гореспоменатите региони в продължение на повече от три столетия. До началото на 18 век Османската империя контролира прилежащите към Черно море литорални региони и самото море като „османско езеро”. Петър Първи и Екатерина Велика слагат край на османската хегемония и завладяват северните брегове на Черно море като първи етап от реализацията на руската имперска „гранд” стратегия – излизане на Русия на „топли морета”, приоритетно чрез завладяване на Проливите (Босфора и Дарданелите) и „освобождаването на Константинопол” като месиански акт на възраждане на Византийската империя от нейната „легитимна наследница” в лицето на Русия. Двете империи водят поредица от войни с противоречив успех, като цялостният резултат е все пак в полза на експанзиращата Руска империя срещу Османската, преживяваща дългосрочен упадък. Макар и споделящи дълговековно съперничество, между Русия и Турция (наследила Османците след 1921 г.) има и достатъчно примери за партньорство и сътрудничество, включително и в настоящето, когато Анкара заема двузначна – противоречива позиция по отношение на войната на Кремъл срещу Украйна. От една страна Турция споделя общата позиция на страните членки на НАТО, че в тази война Русия е агресор, подкрепя Украйна в легитимните й претенции за териториална цялост – особено по отношение на Кримския полуостров. От друга страна, Турция запазва приоритетно динамични отношения с Москва, не се придържа към санкционните режими, наложени от Вашингтон и Брюксел върху Русия и активно следва интересите си на посредник, реализиращ мащабни печалби от вноса на газ, нефт и търговията със стоки, жизнено необходими за Кремъл. Турция помага на Украйна – но печели и от добрите отношения с Русия.

Стремежът на Турция да постави под свой контрол пространствата, в които Русия отслабва своето стратегическо присъствие е част от общата концепция и доктрина на президента Ердоган за трансформиране на страната от ролята на югоизточен преден пост на Атлантическата общност на границата с Евразия и Близкия изток, към позиция на балансирана и автономна - „поливалентна” проекция на сила във всички заобикалящи я региони – Близкия изток, Кавказ, тюркска Централна Азия, Балканите и в източното Средиземноморие. Във всички тези региони Анкара успешно увеличава своето влияние в контекста на отслабващата руска сила. В Сирия, където падането на режима на Башар Асад и завладяването на контрола от ислямистката опозиция бе осъществено под пряката подкрепа и ръководство на Анкара. В Кавказ, където Турция подкрепи безусловно – с оръжие, дипломация и пряко участие – Азербайджан във войните му срещу Армения (2020 и 2023 г.) за връщане на Нагорно Карабах под азерски контрол, включително и чрез неутрализиране на Русия като ментор и гарант за сигурността на Ереван. На Балканите Турция преследва дългосрочна стратегия за постъпателно нарстване на своето влияние преди всичко в общностите с ислямско вероизповедание – в Босна и Херцеговина, в Албания, Косово и Северна Македония, в Санджак (Сърбия) и в България, където живее най-голямото турско етническо малцинство в региона – около 0.5 млн. души (от общо 6.5 млн. население на страната). Чрез своето министерство на религията – Дианет – Анкара упражнява системен контрол върху практикуването на ханефитския ислям на Балканите, реализира мащабни проекти в областта на образованието, културата, търговията и инвестиционната политика. Без да го афишира публично, Анкара осъществява своите цели на Балканите в конкуренция с процесите на европейска интеграция, които и без това са бавни, противоречиви и безрезултатни в региона на Западните Балкани през годините след 2003-та, когато на срещата на високо равнище на ЕС в Солун бе обявено започване на интеграционния процес за членство за страните от региона. Турция изпреварващо осъществява процеси на засилване на своето влияние в състезателен режим с европейските усилия и в гъвкав процес на сътрудничество и съперничество със стратегията на Руската федерация за геополитическо завръщане в региона – особено в страни като Сърбия, Черна гора, Република Сръбска (БиХ) и в България.

В България Турция се опитва по специфичен начин да се възползва от относителното отслабване на влиянието на Москва в контекста на агресията срещу Украйна. Преди всичко, нека подчертаем, че това отслабване на руския натиск върху София е наистина твърде относително... В продължение на 35 години Кремъл упражнява системен контрол върху междуетническите отношения в България чрез създаването (1990 г.) и контрола върху основната политическа партия, представляваща общностите на турци и мюсюлмани в страната – ДПС. Лидерството на партията начело с Ахмед Доган – за когото се смята, че е имал сериозни обвързаности както с българските, така и със съветските специални служби през 80-те години – удържа контрола върху малцинствата, въпреки поредицата от опити за вътрешнопартиен преврат, периодично осъществявани от активисти на ДПС, мотивирани и ръководени от Анкара. При всеки такъв опит Москва намира начин да информира Анкара, че ДПС е „кондоминиум” между РФ и Турция, в който Кремъл държи контролния пакет акции, а Анкара – миноритарна „собственост”. През последните години ДПС е овладяно от водещия партиен олигарх – етнически българин – Делян Пеевски, който маргинализира традиционното ръководство на партията начело с Ахмед Доган. Във вътрешната българска политика през последните месеци самият Пеевски губи част от своите позиции и по този начин отваря възможности за Анкара да поднови опитите си за овладяване на партията. Върху Пеевски се оказва натиск да приеме избора на етнически турчин или мюсюлманин за лидер на партията като част от едно политическо обединение на съперничещите си фракции – наследници на традиционното ДПС. Този натиск може да се окаже доста ефективен в условията на управление на новото правителство на Румен Радев, в което Пеевски има доста по-слабо влияние, отколкото в управляващите правителства начело с партия ГЕРБ след 2014 г.

Оценявайки процесите на относително отслабване на руското стратегическо присъствие в България – и на опитите на Турция да се възползва от този процес, трябва да имаме предвид, че Москва запазва – и най-вероятно ще съхранява в дългосрочен план – доста ефективни механизми за влияние върху българския обществен и политически живот. На изборите от 19 април политическият проект на доскорошния президент Румен Радев „Прогресивна България” спечели безпрецедентно за последните 30 години мнозинство в парламента и формира свое собствено правителство. През целия период след своето избиране на президентския пост след 2016 г., Радев е считан за основен лобист на руските интереси в България и Европа, въпреки че досега не разполагаше с достатъчно ефективна власт (като преимуществено представителна фигура в качеството си на президент) за да променя ефективно българската национална политка в полза на Москва. Избирането му начело на изпълнителната власт като премиер повишава категорично потенциала му да насочва България в много по-тясна зависимост от руските интереси и руската политика на Балканите и в Европа. Още първото му номиниране като кандидат за президент през 2016 г. бе натоварено със сериозни подозрения, че върху неговата селекция е оказано решаващо влияние от страна на руския генерал Леонид Решетников – по това време директор на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) – част от кремълската администрация на президента Путин. Още със своите първи стъпки на поста премиер, Радев показва сериозен завой по посока Москва на своята външна политика. На 17-18 юни т.г. Радев заяви, че ще наложи вето върху решенията на ЕК за 21 санкционен пакет срещу РФ, преди всичко срещу персоналното санкциониране на войнолюбивия руски патриарх Кирил, но също и върху мерки, които „засягат неблагоприятно” българската икономика. Позициите на Радев все по-откровено напомнят обструкционистката политика на доскорошния унгарски премиер Орбан, открито считан за руски „Троянски кон” в ЕС в продължение на почти 16 години след 2010-та. Възможно е в недалечно бъдеще да станем свидетели и на сериозна ревизия от страна на Радев на българската политика в областта на енергетиката, където доскоро Москва разполагаше с практически функционален монопол за доставка на всички ключови енергоресурси за България.

Оспорването на руския енергиен монопол по същество започна с прекратяването на вноса на руски газ от страна на българското правителство на Кирил Петков (в края на април 2022 г.) поради изискване на „Газпром” плащанията да се осъществяват в руски рубли – претенция, противоречаща на подписаните договори между двете страни. През март 2024 г. българското правителство прекрати купуването на руски петрол за рафинерията на „Лукойл” в Бургас в съответствие с решенията на ЕК за санкционен режим срещу Кремъл. През октомври 2025 г. администрацията на президента Тръмп наложи санкционен режим срещу руските нефтени компании „Лукойл” и „Роснефт”, което въведе българската рафинерия на „Лукойл” в Бургас в режим на необходима смяна на собственика и назначаването на специален управител на рафинерията от страна на българската държава. Тези промени наложиха насочване на енергийната политика на страната към други доставчици на газ и течни горива. България придоби 20 на сто от собствеността на терминала за втечнен газ (LNG) на гръцкото пристанище Александруполис и договори увеличени обеми на газ по тръбопроводи от Азербайджан през територията на Турция. Прекъсването на доставките от Русия се разглежда от Анкара като възможност за динамично нарастване на турското влияние върху България през доставка на енергоресурси. Турция има дългосрочна стратегия за своето превръщане в регионален хъб за доставка на нефт и газ по няколко направления. От една страна – доставка на руски газ по тръбопроводите „Син поток” и „Турски поток” през Черно море. (Турция също внася сериозни количества руски нефт чрез различни източници). Част от „Турски поток” е и тръбата през България „Балкански поток”, транзитно снабдяваща Сърбия, Унгария и части от Централна Европа с руски газ. От друга страна, Турция е трасе за доставка на азерски газ към Южна Европа чрез Трансанадолския тръбопровод (ТАНАП), Трансадриатическия тръбопровод (ТАП) и Трансбалканския тръбопровод. През турска територия преминава и ключовият нефтопровод Баку-Джейхан за доставка на азерски петрол за Европа. За да засили своята роля като регионален и трансконтинентален хъб за енергоресурси, Турция се опитва да следва изпитаната политика за енергийна монополизация на доставките към съседни страни, като по този начин максимизира както своята печалба на транзитираща страна, така и ограничава потенциала на алтернтивни мрежи за доставка да конкурират потоците по турска територия от други страни. Най-очевиден пример за подобна стратегия е договора между турския държавен газов оператор „Боташ” и българския държавен оператор „Булгаргаз”.

Подписването на договора с „Боташ” от страна на служебното правителство на Румен Радев в качеството му все още на президент през януари 2023 г. представлява една от най-странните, съмнителни и крайно неизгодни за българската държава споразумения, подписани от български кабинет през последните десетилетия. Съгласно този договор, „Булгаргаз” се задължава да внася в продължение на 13 години по 1.5 млрд м3 втечнен газ от Турция, като дължи такса за достъп до турската газопреносна мрежа независимо от получените количества – твърде големи за българските потребности от газ. Този договор е открит и арогантен опит за монополизиране на българското газово потребление от страна на Турция – след десетилетия на руски газов монопол върху България. Каква е причината за съгласието и подписа на екипа на президента Радев от „Булгаргаз” не е известно и до днес. Резултатът от осъществяването на този договор би могъл да бъде задлъжняване на българската страна в размер до над 10 млрд. Евро поради неспособността на „Булгаргаз” да закупи подобни количесва газ, при това на свръхвисока по мерките на текущия пазар цена. През 2024 г. ЕК започна разследване на договора „Боташ” за злоупотреба с монополна позиция, а поредица български правителства безуспешно се опитват да го предоговорят. Визията на Анкара за двустранните отношения със София в областта на енергетиката бе частично прояснена с посещението на турския външен министър Хакан Фидан в България на 11 юни т.г. Един от основните акценти в разговорите е била възможността за разширяване – удвояване на капацитета на българската страна за пренос на газ от турска територия към Европа. Т.е. – ако до днес България не може да се справи с капацитета, договорен по договора от „Боташ”, сега се дебатира удвояването му. Което може би предполага и стремеж на турската страна да придобие собственост и върху (част от) тръбопроводната инфраструктура на газовия пренос през българска територия.

България има опит с подобни претенции за собственост още от 90-те години, когато „Газпром” поставяше условия за договаряне със София в пакет с придобиването на българската газова инфраструктура. Ако подобни обеми и инфраструктура бъдат договорени между Турция и България, алтернативни проекти за диверсификация на газовия пазар за България ще се окажат безсмислени. Купуването на сгъстен (LNG) газ от терминалите в Александруполис или на остров Ревитуса в Гърция – макар и доста по-евтино – ще се окаже невъзможно или още по-натоварващо за българските капацитети. Без да бъдем конспиративно настроени, можем логично да предположим, че една от основните цели на Анкара в защитата на турския търговски и стратегически интерес е да отнеме възможността на своите съседи – конкретно на България – също да се реализират като регионални хъбове на енергийни потоци, идващи от различни страни и диверсифицирщи тяхното енергийно портфолио, намаляващи цените и понижаващи едностранната зависимост от един монополен източник. В своя стремеж към монополизация Анкара на практика се стреми да замени Москва като безалтернативен доставчик на енергийни ресурси. Самият газ, транзитиран от Анкара на запад и на север от Турция съдържа големи обеми руски газ – официално „санкциониран” от страна на Европа вследствие на агресията срещу Украйна.

Офертите за развитие на двустранните отношения между Турция и България, направени от външния министър Фидан в София включват и поредица допълнителни проекти, засилващи енергийното и инфраструктурно влияние на Анкара върху София. Фидан е поискал Турция да получи карт бланш за строителството на магистрала Черно море между Бургас и Варна, която е част от инфраструктурата на НАТО за сигурност на цялостния Черноморски район. Подобна концесия по правилата на ЕС може да бъде дадена единствено в резултат от свободна тръжна процедура. Външният министър също поиска концесия за строителство на ЖП линия от границата между Турция и България до град Ямбол – отново част от инфраструктурния коридор на логистика на НАТО на Балканите. Предстои Анкара да увеличи рязко своето производство на електроенергия от новата АЕЦ в Аккую и г-н Фидан е поискал договаряне за износ в България на големи обеми електроенергия. Общата оценка за динамичната активизация на турския стратегически интерес по отношение на България – в енергетика, инфраструктура, стратегически търговски проекти, верски и етнически проблеми – води към разбирането за значима промяна в общорегионалната геополитическа ситуация на Балканите, от която Турция би искала максимално да се възползва. От една страна, имаме относително отслабване на потенциала на Руската федерация да налага своите интереси през претенции за монополизиране на своето влияние – в енергетика, търговия, корупционни мрежи и масирана хибридна – включително пропагандна война. От друга страна, през последната година се наблюдава сериозно разминаване в актуалната дефиниция на стратегическите интереси между обединена Европа и на Съединените щати при управлението на президента Тръмп. Засега тези разногласия нямат пряко отражение върху системите за регионална – Балканска сигурност, преминаващи през общия отбранителен съюз НАТО, но приоритетите в стратегическото позициониране на различните крила на доскоро обединения Запад очевидно и бързо се диверсифицират. Спешността, с която Турция бърза да завладее по-широки позиции на влияние и контрол върху Балканите, и особено – в България, се дължи в голяма степен и на една съществена промяна на силите в региона на източното Средиземноморие.

Един от хроничните проблеми на югоизточния фланг на НАТО още от времената на Студената война са отношенията между Гърция и Турция. Най-трудния въпрос за разрешаване между двете страни е делимитацията на границите между двете страни в източно Егейско море, където поредица гръцки острови са разположени в непосредствена близост до турския бряг. Гърция желае да разшири териториалните си води от 6 до 12 мили в съответствие с международното право, докато Турция категорично отхвърля подобна възможност, която според Анкара би затруднила сериозно самия достъп на Турция до значителни части на Егейския бряг. Този въпрос поражда системно напрежение – с нарушения на въздушното пространство, заплахи от ескалация и т.н. Тези трудни двустранни отношения стават още по-комплицирани при конфликтните интерпретации относно статуквото на остров Кипър – където Турция обособи след военна интервенция през 1974 г. т.нар. „Република Северен Кипър”, непризната от никого освен от самата Анкара. През последните години двете страни сблъскаха интересите си и по повод проучванията за въглеводороди в международните води около Кипър, както и по протежение на доста по-широки пространства в Егея, включващи търговската акватория около остров Крит, особено във връзка с турския мега проект – експанзионистична доктрина „Синьо отечество” (“Mavi vatan”) в Средиземно и в Черно море . Гърция е доста по-малка страна от Турция, което дава сериозни преимущества за Анкара, но принадлежността на Атина към ЕС (освен към НАТО) също така представлява ресурс за отстояване на гръцките национални интереси спрямо значително по-мощния източен съсед. През октомври 2019 г. в Атина пристигна държавния секретар Майк Помпео и подписа поредица споразумения за засилване на отбранителното сътрудничество между двете страни. За по-малко от седем години на гръцка територия бяха изградени поредица военни съоръжения на Вашингтон, които промениха драматично стратегическия баланс на силите в източното Средиземноморие. В залива Суда на остров Крит бе изградено уникално пристанище с дълбочина, позволяваща приставането на самолетоносачи. ВВС на САЩ получиха достъп до ключова база – военното летище в Лариса, което използват като алтернатива на базата в Инджирлик – Турция. Пристанището Александруполис в северна Гърция бе предоставено за ползване като логистичен хъб за инфраструктурна връзка и комуникации за операции на НАТО и на американските военни сили на Балканите като цяло. От Александруполис тръгва развитието на цялостния балкански стратегически коридор, който трябва да осигури ефективните комуникации на НАТО в направление Черно море, България, Румъния, Молдова, Украйна... Ключови елементи на на този коридор са паневропейския коридор № 8 от Дуръс (Албания) до Бургас (на черноморския бряг в България), Черноморската магистрала Бургас-Варна-Констанца, която трябва да бъде свързана с Александруполис.

Осъществяването на подобна комплексна инфраструктурна връзка в съчетание с базирането на американските сили в Тесалия и северна Гърция представлява специфичен „байпас” на Босфора като уникален географски регион – „теснина”, гарантираща дългосрочно комуникациите в Черно море и между Европа и Близкия изток. Какво налага изграждането на подобен „байпас” и защо Гърция неузнаваемо се трансформира от страна – скептик по отношение на НАТО още от 80-те години, в първостепенен стратегически съюзник на Вашингтон и на Брюксел в сферата на регионалната сигурност? През юли 2016 г. в Турция е напрвен опит за преврат срещу управлението на Реджеп Ердоган. Според някои оценки инициатори са светски ориентирани кемалистки офицери, несъгласни с политиката на ислямизация на страната. Властите в Турция обаче смятат, че превратът е дело на живеещия в САЩ (в Пенсилвания) ислямски проповедник Фелулах Гюлен – бивш съюзник, но вече политически съперник на Ердоган. Това води до известно охлаждане на отношенията между Анкара и Вашингтон, което има и практически измерения. Ердоган закупува от Русия системи за ПВО С-400, които са опасност за разпознаването в системата „свой-чужд” на бойната авиация на НАТО. Като следствие, Турция е отстранена като участник и акционер в програмата за производство на най-новия американски изтребител Ф-35. На авиобазата Инджирлик няколко пъти загадъчно спира електричеството когато американската бойна авиация трябва да осъществи планирани дейности по полети над Близкия изток. Всички тези „отделни прецеденти” са част от една структурна промяна – еволюция на позиционирането на Турция от ключов атлантически партньор на границата между Европа, Евразия и Близкия изток, към самостойна и „поливалентна” регионална сила, търгуваща със своя геополитически ресурс и оптимизираща своята стратегическа проекция спрямо всички регионални пространства, с които граничи.

Доверието е най-крехката стока в стратегическите отношения между партньорите. Развитията след опита за преврат от 2016 г. водят Пентагона до визия за развитие на алтернативна регионална инфраструктура, чийто резултат са базите в Суда бей, Лариса и Александруполис, но също и терминалите за втечнен газ (LNG) на о-в Ревитуса и Александруполис... Уязвимата в съперничество с по-големия и мощен съсед на изток Гърция, успява с американска помощ да развие свой ефективен щит на отбрана, който е част от жизнено важна инфраструктура и логистика на американската армия в Средиземноморието и Близкия изток. Към този щит трябва да прибавим и дългосрочното споразумение за стратегическо партньорство и отбрана между Гърция и Франция, което включва клауза за съвместна отбрана при агресия срещу територията на една от страните. В съчетание с инфраструктурния коридор през България, Румъния и Албания, този щит превръща Проливите – Босфора и Дарданелите в опция за стратегически комуникации, а не единствена възможност за достъп до Черноморския регион. Новата стратегическа инфраструктура в източното Средиземноморие се осъществява в пакет с развитието на нови енергийни проекти в региона. Терминалите за втечнен газ в Ревитуса и Александруполис са част от алтернативен търговски път за пренос на енергоносители, който конкурира Турция като хъб за концентрация и преразпределение на енергоизточници в посока към Балканите, към южна, към централна и източна Европа. Кораби с американски, катарски и газ от други източници могат да пристават и да реализират свой принос към конкурентната среда на европейските пазари за въглеводороди. Един от основните проекти за подобна диверсификация е EastMed – проект за 2000 км. подводен газопровод от Израел и Кипър до Гърция и Европа, който трябва да се осъществи като част от т.нар. „вертикален газов коридор” за разширяване на капацитета и връзките между Гърция, България, Румъния и Унгария. В този проект засега има много силен интерес на американски компании, който се проявява и в активното отношение към него на посланика на САЩ в Гърция – г-жа Кимбърли Гилфойл, посетила България и приета от президента Йотова броени дни преди посещението в София на гръцкия премиер Мицотакис в началото на юни. Енергийните магистрали в района на източното Средиземноморие и на Балканите се превръщат в ключов елемент на променящата се регионална инфраструктура на сигурността под егидата на НАТО.

В контекста на тази динамично променяща се регионална ситуация става по-лесно да си обясним редица елементи от нетърпеливото лобиране за турските енергийни и инфраструктурни интереси и проекти, отправяни настойчиво към България през последните години и – особено – при последното посещение на турския външен министър Хакан Фидан в София. Бързото обвързване на България с динамично разширяващи се параметри на зависимост от типа на договора с „Боташ”, натискът за разширяване и поставяне под контрола на Анкара на колкото се може по-големи части от българската газова инфраструктура, опитите да се концесионират ключови елементи от инфраструктурния коридор на НАТО през Балканите като автомагистрала Черно море и ЖП линия между границата и Ямбол, настояването за обвързване на България с монополни доставки на керосин за бойната авиация на НАТО от Турция (и пренебрегване на гръцки и други оферти за подобни доставки), плюс настояването за разширен внос на турска електроенергия в България през следващите години – всичко това са елементи от една стратегия „по спешност” на Анкара да осъществи цялостен контрол върху българските стратегически ресурси, да наследи руския енергиен монопол върху страната от последните три десетилетия и да реализира едно мощно „затапване” (to cork) на американско-гръцкия проект за прокарване на алтернативна стратегическа и енергийна инфраструктура през Балканите като конкурентен вариант на Проливите и турския контрол в източното Средиземноморие и Черно море. Ако България бъде „извадена от играта” чрез монополизиране на българската енергетика, инфраструктура и отбранителен стратегически интерес само от една страна, променените геополитически баланси в източното Средиземноморие няма да могат да обхванат териториите и стратегическото планиране за Балканите, източна Европа и Украйна. По същество, това е план за дългосрочна стратегическа маргинализация на България.

България има сериозен интерес от стратегическо сътрудничество с Турция – както и с всички останали партньори в НАТО и ЕС. Същевременно, геополитическият ресурс на страната може да бъде успешно реализиран ако София постигне ефективен баланс на сътрудничеството и влиянията на различни съседни и международни фактори в „портфолиото” на своята енергийна и стратегическа политика. Силното влияние на Москва върху българските правителства след 2001 г. предотврати за две десетилетия диверсифицирането на българския енергиен баланс и наложи руски монопол върху потреблението и транзитирането през страната ни на енергийни ресурси. Така България от държава със свои собствени интереси бе „занулена” до анонимна територия, в която и през която Кремъл можеше да води своята собствена енергийна и стратегическа политика. Днес, в условия на отслабващо руско влияние – предвид санкциите срещу Кремъл, предвид затъването на Москва в неуспеха на агресията срещу Украйна – Турция се стреми да „наследи” колкото се може по-голяма част от отпадащия руски енергиен монопол и да превърне България в своя енергийна, инфраструктурна, а оттам – и стратегическа провинция. Противодействието на тези стремежи от позициите на българския национален интерес изисква внимателно съчетаване на сътрудничеството на българската държава и на частния бизнес с различни и алтернативни партньори в целия спектър на енергетика, инфраструктура и отбрана. В частност – България трябва да се възползва от формиращия се стратегически коридор на сътрудничество по линията Израел-Кипър-Гърция-САЩ и неговото продължение през територията на Балканите. Това ще предостави на София потенциал за селективно сътрудничество и с редица инициирани от Турция проекти за развитие в същите области. От ключово значение за сигурността и развитието на България е сътрудничеството със западните стратегически партньори от Европа и САЩ.

Националната сигурност на Балканите – и преди всичко на България – през последните два века винаги е била функция от креативно съчетаване на три типа въздействия. Върху България дългосрочно структурно въздействие оказват стратегическите цели на двете регионални империи – Османската и Руската (и техните съвременни наследници Република Турция и Руската федерация). Те поддържат алтернативни режими както на съперничество, така и на сътрудничество помежду си. За българския национален интерес и сигурност особено опасни са периодите, в които Москва и Анкара се намират в режим на сътрудничество и съвместно действие по ключови свои цели в региона на Балканите. За да компенсира негативните ефекти на тези две имперски въздействия, България има преди всичко една основна възможност – да вкара Запада, Европа, Америка, НАТО в своето национално уравнение за сигурност и суверенитет. Тази възможност се реализира пълноценно като национална стратегия за първи път при управлението на Стефан Стамболов в края на 19 век, но епохата на съперничество между основните европейски сили, довела до разпадане на Европейския концерт и до двете световни войни води до трудни и неуспешни стратегически решения от страна на официална София, завършили с поредица от национални поражения и съветизация на страната след 1944 г. Днес България е член и на двата съюза за обща отбрана и развитие на Запада – НАТО и ЕС – и нейният стратегически успех е възможен преди всичко чрез максимизиране на интеграцията на страната в общността на западните държави. Само на тази основа балансираното сътрудничество в рамките на регионалното балканско и черноморско партньорство – с провеждане на политики на стратегическа диверсификация от страна на българската държава – може да бъде изгодно и перспективно от гл. точка на дългосрочния български национален интерес.

Автор: Огнян Минчев