Мисля, че беше 24 декември 1984 година. Улиците в Асеновград бяха пълни с милиционери и доброволци, ходеха от къща на къща и сменяха имената от човек на човек. Най-впечатляващ беше броят на доброволците. На нашата улица бяха сигурно 60 човека. После смятахме, че може би е имало толкова доброволци, колкото е бил броят на хората, на които да се сменят имената. Само доброволците влизаха по къщите, милиционерите – на нашата улица те бяха десетина – си оставаха навън. Не бях изненадан от това, което става, честно казано. Може би защото преди да живея в Асеновград бях живял в Западните Родопи, а там преименуваха помаците още по-рано – знаех за преименуването още откакто бях на 12 години. А когато бях на 18 и влязох в казармата, ми казаха, че докато съм вътре – добре, но на излизане няма да видя паспорт, докато не си сменя името, нали съм от помашкия край. Само че тогава все още беше възможно някак да шикалкавиш и да се измъкваш, или поне в някои райони и в някои случаи – като моя например – беше така. Като излязох от казармата, започнах работа извън града, а милицията правеше акции – всяка седмица идваха на проверки. Тогава си направихме нещо като график – установихме, че идват по-често в определени часове и винаги през седмицата, никога в почивните дни. И щом предстоеше акция, се криехме. Така че като човек, живял в Западните Родопи, изобщо не се изненадах, когато преименуването стигна до турците и до Асеновград.

Мислех, че трябва да ни върнат имената, това беше най-важното. И те уж ги върнаха в края на 1989 година, но се оказа, че редът за това връщане на името е съдебен, а не административен. В началото така го бяха направили, че да трябва да се обръщаме към съда, да водим дело и чак тогава да си възстановим името. Така че се вдигнахме, отидохме до София, протестирахме, зъзнахме по улиците и накрая нещата се промениха, редът стана административен. Но ние не възстановявахме само паспорта, беше пълно с подменени документи. Аз, например, през 1990 година ходих до средното училище в Първомай, което съм завършил, за да си извадя нова диплома с истинското ми име (защото ни бяха сменили и дипломите със задна дата). И военната книжка наново си извадих.

Другото, което очаквах през 1989 година, беше да имаме свобода на пътуването, да пътуваме в чужбина, без да ни трябват изходни визи. Очаквах също да отпадне жителството. Преди 1989 година хора, които нямаха жителство в определено населено място, нямаха право да притежават собственост в него. Имам приятели, които имаха пари, но нямаха право с тези пари да си купят къща, затова я купиха на името на друг човек – такъв, който имаше жителство. Това беше ограничение за цялата страна, не само за нас. Но и за нас беше важно то да отпадне. Извинение не съм очаквал. От кого да го очаквам? От комунистите? Шегувате се. От българите? Че за какво да ми се извиняват българите, те бяха с нас в цялото това нещо.

 

 

 

Беше към края на януари 1985 г. Тогава работех като механик в болницата в Свищов. Един ден дойде главният лекар с разни хора от партийния комитет и взе да ми обяснява как трябва доброволно да си сменя името, за да дам пример на другите. Аз му казах, че не мога да направя такова нещо, гледах да се измъкна, казах, че първо трябва да говоря с родителите си. Те, като видяха, че не могат да ме придумат, взеха да агитират за друго – да не буйстваме. След няколко дни, на 25 януари, дойдоха милиционерите, всички въоръжени, нахлуваха по къщите, вадеха цялото семейство на улицата и го водеха да му дават нови имена. Самото преименуване ставаше на няколко места. Но аз най-ярко помня болницата, това беше едното място. Преименуването продължи към две седмици, нищо че милиционерите бяха много. Просто хората бягаха в гората, криеха се по мазета, по бараки, къде ли не. Но накрая всичките ги изловиха. А мене две години по-късно ме накараха да преименувам и родния ми дядо, който е умрял 16 години преди да се родя.

Аз съм политически затворник, на 19 февруари 1987 година ме арестуваха за разпространяване на неверни данни (тогава записвах емисиите на Владимир Костов от "Свободна Европа" на касетофон и после разпространявах касетите). Какви ли затвори и арести не обиколих – Велико Търново, Белене, Ловеч, Централния Софийски... Та в затворите, не знам дали знаете, всички имат по четири имена. Освен трите, които си имаш, се взима и името на дядо ти. И аз като казах, че дядо ми се казва Мастън, те викат: “Не може. Трябва да посочиш българско име. Избери си някое.” Две седмици ме тормозиха да избера име на умрелия ми дядо, а аз по едно време ги излъгах, че сестра ми е журналистка в Турция. Не знам дали са ми повярвали, или са се направили, че ми вярват, но ме оставиха на мира. В затвора само аз бях с три имена.

От затвора излязох през септември 1989 година и милицията наново ме подхвана – видяха ме да си поправям мотора на колата с няколко приятели наоколо, а тогава беше забранено да се събират групи от хора: 5-6 души на едно място се смятаха за група, която трябва да бъде разтурена. От милицията ми казаха да подпиша декларация, че няма да агитирам турците да се изселват в Турция, инак щели да ме пратят в затвора за още 3 до 5 години. Тогава подадох молба за червен (международен - б.а) паспорт, нагласих колата, телевизора, всичко, реших да замина. Паспорта получих, но Турция вече беше затворила границата. И така и не заминах.

Не си представях, аз знаех. Знаех, че с Горбачов в СССР Живков още не може дълго да остане навласт, и че няма ли го Живков, ще ни върнат имената. В този смисъл нищо особено не си представях, просто броях времето. Случи се на 29 декември 1989 г. Веднага, щом научих, че ни връщат имената се обадих на Владо Костов в "Свободна Европа". Беше шест и половина вечерта.